Puzzle Pieces Of My Mind

Виждаш ли онова момиче? Дето седи на парапета на верандата на къщата на ъгъла? Обзалагам се, че поне веднъж си чувал гласа му, бодър и мил. То поздравява всички минувачи, познава съседите по цялата улица и умее да води разговор с всеки. Веднъж, когато минах покрай дома му, то говореше с Паруш – стария вечно навъсен дядо от 43 номер. Останалите живущи на улицата говореха за възрастния мъж с пренебрежение и нотка състрадание. Казваха, че от двайсет години не се е усмихвал така, както когато разговаряше с момичето от ъгъла.

Та, както говореше с дядо Паруш за зимните виелици, които според прогнозата на времето щяха да започнат скоро, девойката ме мерна с поглед и бодро подвикна:

- Добър ден, Анабет. – и с малката си ръчичка помаха във въздуха.

- Здравей, Луиза. – отвърнах и инстинктивно се усмихнах широко.

На бледото й лице розовите й устни за момент се открехнаха и с изразителна гримаса се опита да си спомни нещо.

-Искаш ли да отидем на лов за камъчета? – попита след това и беззъбата й весела физиономия ме погледна с очакване.

Лов за камъни ли? И аз така си помислих. Само че това беше красивата и мила Луиза. Луиза с трапчинка на лявата буза и нежния, присъщ на интелигентна жена, глас. Луиза с лудите идеи и способността да говори за политика и театрални постановки. Така че ето какво отвърнах:

- С удоволствие.

Петгодишното момиче скочи ехергично от парапета, хвана ръката на Паруш и леко я стисна.

- Лек ден, дядо. – проговори тихо тя преди да хване мен.

Възрастният мъж помаха леко след нея и със същата гримаса на лицето се обърна към другия край на улицата да се прибере.

Луиза, с русата си коса сплетена на плитка и зелена рокля на маргаритки, ме поведе безмълвно зад ъгъла на нашата улица и право към плажа. Градът, в който живеехме, бе точно на брега и след няколко минути двете стигнахме до пясъчната ивица.

- Ето правилата: всяка от нас трябва да намери две камъчета с цвета на очите на другата. Лесно е, нали?

Наистина, звучеше лесно. Преди да се загледам в очите й. Едното от тях в меко пепеляво-розово от средата към края преминавше в цвета на чаша вино, обляна от лъч слънчева светлина. Другото, съвсем неочаквано, имаше тъмносини пръски, смесени измежду цвета на зимната мъгла. Луиза се ухили широко.

- Късмет. – каза с нотка присмех в гласа.

Огледах пясъка под краката си. Около нас, наред с парчетата миди, стояха главно сиви и черни камъчета. Наведох се и разместих няколко от тях. Нищо.

Мина половин час. Луиза, двасет минути след началото, седна на една скала в края на брега и доволна ми показа две овални камъчета в зелено-кафяв цвят, съвсем идентични с моите очи.

- Не мога да намеря такива, Луиза. – провикнах се от отсрещния край на ивицата. Чух тих кикот. След това тя ме повика. Когато я доближих видях в малкия й юмрук две камъчета. Не бяха моите – те стояха до нея на камъка.

- Един мъж ми ги намери преди три години. – прошепна тя. Знаех, че говори за баща си. Баща й, който се грижеше за нея постоянно, откакто бе останала без майка.

Тя разтвори пръстчетата си и в дланта й се показаха две камъчета – малки, кръгли и в същите цветове като очите й. Едното ъгълче на устата ми неволно се изви нагоре. Луиза протегна ръка към мен.

- Вземи ги. – прошепна. Поклатих глава. – Хайде де. Пазя ги за теб, откакто те срещнах. Имаш нужда от тях.

Тя се усмихна и със свободната си ръка пое моята, за да постави камъчетата в нея. Студената целувка на парченцата скала прокара тръпки по тялото ми и изведнъж, съвсем неочаквано, почувствах лекота.

- Хайде сега да се връщаме. – каза щастлива Луиза. А малко преди да тръгна от двора на крайъгълната къща, чух момичето да казва след мен:

- Радвам се, че те срещнах, Анабет. Хубаво е човек да намери приятел като теб.

Усмихнах се и се прибрах да оставя на нощното си шкафче камъчетата от жизнерадостното съседско момиче с трапчинка на лявата буза и голямото, даващо сърце. Луиза.

.

.

.

.

.

Това е Елица. Тя е на 17 години и обожава да пише. Всъщност донякъде тя е човекът, заради когото искаме да разпространяваме творчеството на млади хора, мечтаещи да се занимават с писане.

Тя е изключително жизнерадостна и е влюбена в изкуството - обича да чете, да ходи на театрални постановки и е луда по народните танци и фолклора. Елица има много силна воля и е прекрасен приятел, когото ние много ценим.